By 
2
0
Срещаме се с д-р Благомир Здравков, детски анестезиолог – реаниматор, в средата на работния ден в неговия кабинет. Той е изпълнителен директор на СБАЛ по детски болести „проф.д-р Иван Митев” в столицата.
Телефонът му не спира да звъни. Отсреща са разтревожени родители, представители на институции, колеги от други болници. На всеки отделя време, изслушва с внимание, уговаря срещи, прегледи. На пръв поглед нормални разговори. А всъщност зад тях стои конкретна човешка съдба. На дете.
Моят събеседник е роден в Карлово. Възпитаник е на Медицинския университет – София. След завършването е работил в най-големите университетски болници. Бил е преподавател в катедрата по анестезиология, а сега е в катедрата по педиатрия.Ръководи и работната група по изграждането на Национална детска болница.
Д-Р ЗДРАВКОВ, КАКВО Е ДА УПРАВЛЯВАШ БОЛНИЦА И ТО НЕ КАКВА ДА Е, А ЗА ДЕЦА?
Истинско предизвикателство е, защото специализираната детска болница няма аналог в България като структура. При нас са концентрирани най-добрите детски специалисти от всички направления на педиатрията. Нямаме детска хирургия и детска травматология, но всички други специалности са налични. Тук е школа за кадри. Искам да подчертая, че отношението към децата-пациенти се възпитава още от студентската скамейка и продължава през целия кариерен път на лекаря. Предизвикателство е да композираш по такъв начин екипа, че всяко дете да получи най-качествената медицинска помощ.
ОСВЕН РАЗЛИКАТА В ЗАБОЛЯВАНИЯТА И МАЛКАТА ВЪЗРАСТ, С КАКВО СЕ ОТЛИЧАВА ЛЕКУВАНЕТО НА ДЕЦА ОТ ГРИЖАТА ЗА ВЪЗРАСТНИТЕ ПАЦИЕНТИ?
На първо място е това, че ти не можеш да получиш директна информация, особено от най-малките, какъв е проблемът им. Лекарят трябва да разчита на клиничната си интуиция, която се изгражда с теоретична подготовка и практика. Това от една страна. От друга, едно болно дете е проблем на цялото семейство. Затова ние обръщаме внимание не само на пациента, но и на родителите, за да са сигурни, че лекарите ще направят всичко. А и понякога се налага да работим с тях в екип – ние имаме няколко програми за обучение на родители, особено на дечица, които имат хронични заболявания, диабет, бъбречна недостатъчност и е нужно и вкъщи да се извършват определени манипулации и лечение.
МЕДИЦИНАТА ЛИ БЕШЕ ВАШАТА МЛАДЕЖКА МЕЧТА?
Да, това беше най-ранната ми мечта за професия. Аз бях по-болнав като дете и може би престоят в болницата в Карлово ме научи на уважение към лекари и сестри. Освен това моята баба е акушерка и смятам, че това също ми повлия. Тя често разказваше за нейни дежурства, което за мен беше всеки път вълнуващо. Тя се казва Мария Русинова, доста известна акушерка е в Карлово, защото е асистирала при стотици раждания.
А един ден майка ми донесе у дома пакет, който веднага разпознах, защото си го бях харесал в магазина за играчки. Това беше медицински център, някакво руско производство, но много интересен за игра.
СЕГА ЩЕ ИЗДАДЕМ ЕДНА ТАЙНА, ЧЕ НИЕ ВСЪЩНОСТ СЕ ПОЗНАВАМЕ ОТ БНТ, КЪДЕТО ПРЕЗ 2000г. ВИЕ БЯХТЕ РЕПОРТЕР. КАК ТЕЛЕВИЗИЯТА СЕ НАМЕСИ В ПРОФЕСИОНАЛНИЯ ВИ ПЪТ?
Преди да запиша медицина, учих туризъм. Трябваше да направим стаж в медия, за да разберем как се отразява тази тема от журналистите. Пуснах писма до директорите на няколко медии и ми отговориха само от БНТ. Така започнах. Впоследствие ми гласуваха доверие да отразявам събития първо за сутрешния блок, за публицистичното предаване Екип 4, после и за „По света и у нас”. Но в един момент настъпиха политически промени, смени се и ръководството, новото имаше други приоритети и намерения. Напуснах и записах медицина. Така се върнах към детската си мечта и не съжалявам.
КАКВО Е НУЖНО, ЗА ДА СБЪДВАМЕ МЕЧТИТЕ СИ?
Човек трябва да си поставя ясни цели, за които да има пътна карта, начертана спрямо неговите възможности. Със седене и бленуване не става. Силата на позитивното мислене сигурно е необходима, но недостатъчна. Знаете ли, ще ви кажа и нещо друго – в медицината, особено в тежките специалности, е важно негативното мислене. Какво означава това?! Да имаш в главата си сценарий за най-лошото, което може да се случи на пациента и, ако стане, ти да си напълно готов да поемеш удара.
КАКВО Е УСЕЩАНЕТО, ЧЕ БОЛКАТА И ЗДРАВЕТО НА ЕДНО НЕВИННО МАЛКО СЪЩЕСТВО Е В РЪЦЕТЕ ТИ?
Първо това е голямата отговорност, която педиатрите носим всеки ден. Мисля си, че именно по тази причина удовлетворението, което получаваме от децата е нещо несъизмеримо. Нямам с какво да го сравня като усещане. Те се смеят, гушкат ни, казват ни мили думи. Дори спокойствието на личицето на едно спящо болно дете ти дава удовлетворение, което няма аналог. Този адреналин вероятно кара все повече млади колеги да избират педиатрията. В последния випуск на Медицинския университет- София тя беше най –желаната специалност. Смятам, че нашата болница, нашият екип има голяма заслуга за това. Защото през последните години ние много говорим за педиатрия, за комплексно обслужване на малките пациенти, даваме път на завършилите колеги- да специализират в чужбина, да ходят на конгреси да представят наши случаи. Те го оцениха. Ето след седмица отново ще правим конкурс за специализанти при нас, защото интересът е голям.
ИМАЛО ЛИ Е МОМЕНТИ, В КОИТО СТЕ СЕ ЧУВСТВАЛ БЕЗСИЛЕН ИЛИ ВСЕМОГЪЩ?
Второто – не. Защото и най-добрият лекар, с най-добрите резултати, разчита на екипа зад себе си. Ако той не е на ниво, лекарят не може да изпълни качествено задълженията си.
А ВЯРВАТЕ ЛИ В ТОВА, ЧЕ КОЛКОТО И ДОБРИ ДА СА ЛЕКАРИТЕ, ПОНЯКОГА ПОМАГА И СИЛА, КОЯТО НЕ МОЖЕМ ДА СИ ОБЯСНИМ?
Категорично да. Вярвам в Божията помощ, защото сме имали не един и два случая, когато по клинични данни всичко изглежда безнадеждно, но пациентът оздравява. Именно по тази причина аз избягвам да давам прогнози. От една страна, защото медицината се развива всеки ден –това значи, че има нови лечения. От друга- трябва да обясниш на родителите какво реално могат да очакват. Но не бива да се дават категорични прогнози. Имал съм случаи да ми почива пациент – и като бях в „Пирогов”, и тук. Единственото, което ти дава сила на следващия ден да продължиш, е увереността, че си направил всичко възможно в дадената ситуация. Но да довърша отговора на предния Ви въпрос. Чувствал съм се безсилен веднъж – в детската реанимация в „Пирогов”. Имахме една кошмарна седмица с много тежки случаи всеки ден и, за жалост, бяха безперспективи. Донесоха дете след удавяне, друго имаше капсула, попаднала в трахеята…В такива моменти безсилието много те смазва. И сме се чувствали така целият екип. Но идва следващ ден. И справянето с новите предизвикателства ни дава нова писта за излитане. След случай, в който сме били безсилни, имаме нужда да се докажем отново и то при тежка диагноза. Защото именно при нея успехът дава силен адреналин и помага да продължим напред.
КАТО ЧОВЕК, КОЙТО Е ВИДЯЛ ОТБЛИЗО И СМЪРТТА, И БИТКАТА ЗА ЖИВОТ, КАКВО Е ЗА ВАС УСПЕХЪТ?
Когато се обърнеш назад към изминатия път, да видиш, че си направил всичко по силите си, за да помогнеш на пациентите. Това за мен е успех.
ОТ КОГО ИСКАТЕ ДА ЧУВАТЕ „БРАВО”?
Едно „браво” винаги мотивира. За мен като педиатър най-ценното „браво” е от децата и родителите. Наблюдавам една, нека я наречем „дисасоциация” или разминаване. Понякога и пациенти, и работещи в здравеопазването, не са доволни от системата. Парадоксално обаче, това е сферата, в която има най-много учредени награди. Ние все пак не сме нито спортни звезди, нито актьори, нито естрадни изпълнители, за да се ласкаем от подобни призове. Затова нематериалната награда в нашата професия е най-стойностната. Няколко честитки, рисувани от излекуваните деца за Коледа, за мен са безценни. А дали ще има плакет зад гърба ти или рамка с грамота на стената, това е без значение. Да не говорим за колегите в по-малките населени места, където цялата общност си познава лично лекарите. Ние нямаме тази привилегия, но истината е, че най-тежката детска патология от цялата страна идва при нас. И сме длъжни да работим на най-високо ниво.
ВСИЧКИ ЛЕКАРИ, КОИТО ПОЗНАВАМ, А ТЕ НЕ СА НИКАК МАЛКО, СА МЕЛОМАНИ. И ПРИ ВАС ЛИ Е ТАКА?
Разбира се. Музиката е в живота ми от най-ранна възраст. Баща ми е свирил на акордеон. Аз още в детската градина бях впечатлен от учителката ни по музика Мариана Тончева. Тя беше музикант, не просто детски учител. И всъщност първо там се опитах да свиря, естествено на нейния акордеон. Впоследствие учих в музикална паралелка в Карлово и започнах да свиря на пиано. И пак, заради учителка, исках и аз да стана преподавател по музика. Колко е важно какво показваме на децата! Те копират всичко от възрастните. Моите учители по музика бяха хора с различна кройка, даваха ни крила в техните часове.
КОГА СВИРИТЕ – КОГАТО СТЕ ТЪЖЕН, УМОРЕН ИЛИ ВЕСЕЛ?
И в трите случая. Може да прозвучи нескромно, но мога да изсвиря всяка мелодия, която ми допада. Избирам какво да свиря в зависимост от настроението – понякога меланхолични, понякога мажорни композиции. Това е нещо, което категорично ме вади от всякакъв вид стрес.
АКО ЗАВИСИ ОТ ВАС, КАКЪВ ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН ПРЕДМЕТ БИХТЕ ВЪВЕЛИ В УЧИЛИЩЕ ЗА ДЕЦАТА?
Умения за комуникация. Напоследък, не само в системата на здравеопазването, но в обществения и личния живот виждаме дефицит на умения за общуване. Дори да си говориш с някого в чат, пак ти трябват тези умения. При много хора те девалвираха. Знаете ли, например, че именно това е една от причините за съдебни дирения в системата на здравеопазването?! Говоря за некачествената комуникация, когато медицинските екипи не са били достатъчно изчерпателни, доброжелателни с пациентите и техните близки. Има достатъчно примери за другото – дори при настъпил трагичен инцидент, не се завеждат искове, защото медицинският екип е знаел как да общува с потърпевшите.
КАКВИ РОДИТЕЛИ СА МЛАДИТЕ БЪЛГАРИ? КАКВО ПОКОЛЕНИЕ ИДВА СЛЕД ТЯХ, ПРЕДВИД ШИРЕЩАТА СЕ НЕГРАМОТНОСТ, НАПРИМЕР?
Забелязвам една полярност в поведението на младите родители, в модела на семействата. При по-образованите има тенденция за свръх опека над децата. Тя е много неблагоприятен фактор за цялото им развитие. Когато се опитваш да го предпазиш от всичко, от външния свят, това дете не успява да развие адекватни социални умения. По тази причина някои много трудно се приспособяват в детски колектив като тръгнат на градина. Да не говорим, че ако детето живее в хипер стерилна среда, отключва алергии. Антиподът, другата крайност, са по-ниско образовани или необразовани родители. Те пък тотално неглижират грижата за децата. Оставят ги без надзор, гледат ги баби и дядовци, прекарват много време на улицата. Това също е проблем. Да си родител е голяма отговорност и човек трябва да е възпитал себе си, за да го предаде на децата. Полезно би било да има училища за родители.
НЕКА НА ФИНАЛА ДА СЕ РАЗДЕЛИМ С ВАШЕТО ЛЮБИМО МОТО. КОЕ Е ТО?
„Ако не знаеш как да постъпиш, постъпи човешки”. Казал го е Марк Твен и аз се опитвам да го прилагам, ако попадна в такава ситуация.
БЛАГОДАРЯ ВИ, Д-Р ЗДРАВКОВ!
Аз благодаря за вниманието и поздравявам аудиторията на BWoman!
