By 
0
0
Кабинетът ми – мястото, където се раждат идеи, появяват се решения, витаят мисли. Именно там моите минути живот се преплитат с тези на хората. От този контакт, дискусиите и разговорите откривам вдъхновение да пиша. Понякога една среща оставя след себе си повече въпроси, отколкото отговори. А понякога един разговор не ме оставя на мира, докато не му дам форма с думи.
Още от BWoman във Фейсбук:
Последвайте ни тук21 септември 2026 г. В графика ми за този ден пише: „Е. на 18 години, разговор за гнева“.
Когато влезе, видях младо момиче с много нежно лице и кестенява коса. Широко отворените очи излъчваха любопитство и ненаситен копнеж да научава нови неща за света, за себе си. Някъде там, обаче, зад този жив поглед се криеше друго лице – лицето на гнева. Той се бе загнездил трайно и болезнено в Е., така че тя го познаваше добре. Вижда своите реакции, чува думите, които изрича, наблюдава въздействието им върху хората. Знае как се променя лицето ѝ, как се повишава гласът ѝ, как думите започват да излизат по-бързо и по-остро. Осъзнава, че в тези моменти може да стане „много лоша“. Оглежда се отстрани и тогава се ядосва на себе си, защото гневът има лице, което всички виждат. Но има и глас, който почти никой не чува.
Какво, наистина, е гневът? Той повишава тон. Затръшва врати. Обвинява. Напада. Мълчи демонстративно. Понякога обижда. Понякога наказва с дистанция. Понякога казва думи, които след това човек иска да върне обратно. Не е ли това само неговата външна страна? Той може да изглежда като сила, но много често зад него стои точно обратното – усещането за безсилие. Човек се ядосва, когато не успява да промени нещо. Когато не е чут. Когато е пренебрегнат. Когато чувства несправедливост. Когато е наранен. Когато се страхува. Когато му е прекалено важно. А какво говори вътрешната страна на гнева? Може би тя казва: „Чуй ме“. „Остави ме!“ „Страх ме е да не те загубя.“ „Боли ме, че не ме разбра“. „Искам да съм важен за теб“. За мен лично гневът е една от най-големите загадки на човешките отношения. Самият аз невинаги показвам, което чувствам.
Е., която виждам пред мен, е на възраст, в която все още се учи да изследва вътрешния си свят. Някога е била учена да контролира гнева си и да го потиска. Тя отлично знаеше как изглежда, когато е ядосана. Как мълчи от яд, докато в нея гневът се надига, преминавайки в ярост. Но част от порастването е да се научиш да го разбираш. Оказа се, че зад мълчанието на Е. има желание някой най-после да я попита: „Какво ти е?“
А какво е имало преди Е. да стане „лоша“ (сама се нарича с тази дума); преди гнева? Отхвърляне? Разочарование? Самота? Страх? Натрупана болка?
„Не ме наранявай“- момичето в моя кабинет го казва по начин, който наранява другия. И точно тук започва отговорността. Да разбереш гнева си, не означава да го оправдаеш. Означава да поемеш отговорност за него. Да можеш да кажеш: „Да, бях ядосана“. „Да, казах неща, които не трябваше да казвам“. „Но искам да разбера какво ме доведе дотам“.
Може би е полезно да си представим гнева като преводач. Той казва: „Не ме интересуваш!“ А преводът може да бъде: „Толкова много ми пука, че това, което направи, ме нарани“. Той казва: „Мразя те!“ А понякога преводът е: „Толкова си важен за мен, че разочарованието ми е огромно“.
Дълго след срещата с „лошата Е.“ премислях разговора ни. Хрумна ми нещо на пръв поглед парадоксално. „Каква е сега тази идея?- си казах- Откъде се появи?“. Но тя, идеята, започна да расте и да ме предизвиква към размисъл все по-силно. В любовта има гняв. В гнева има любов. Това звучи силно. Даже прекалено силно. Но аз вярвам, че в гнева може да има любов, загриженост. Естествено, не оправдавам гнева или дори агресията като проява на любов. И съвсем не искам да бъда разбран погрешно, че човек има право да наранява другия, или че обидата трябва да бъде оправдавана. Но означава нещо друго: понякога силата на гнева показва силата на значимостта. Тук някои ще ми възразят и, разбира се, ще са прави – донякъде. Ще кажат: „Гневът има под себе си завист, има контрол, понякога има желание за власт, понякога има натрупана агресия.“
Но пак понякога – отговорям аз – човекът, който ни обича, е именно този, който ни казва истината, когато не искаме да я чуем. Гневът на обичащия човек понякога казва: „Не искам да те виждам да се погубваш“. Гневът може да бъде породен от любов, грижа, болка и стремеж към добро. Не ми е цел да романтизирам гнева. Но и не бива да го демонизираме. В любовта има гняв. В гнева има любов. Любовта не означава отсъствие на всяка негативна емоция. И любовта може да бъде едновременно нежна, грижовна, търпелива, разочарована, възмутена, гневна, защитна. И зад гнева може да стои не омраза, а любов. Той може да се появи тогава, когато ни боли, защото сме загрижени. И тук, отново, искам да кажа на „лошата Е.“, че истинското порастване не е да спрем да се ядосваме. А да започнем да говорим преди гневът да се наложи да говори вместо нас.
Мило момиче Е., проблемът не е в това, че изпитваш гняв. Проблемът е какво правиш с него.
Валентин Атанасов е психотерапевт и журналист с дългогодишен опит.
За контакт: https://www.facebook.com/psichologygd.bg
