By 
0
0
По-зрялото поколение, а вече и много млади хора, поне веднъж са чували песента на Алла Пугачова „Миллион альιх роз” („Милион червени рози). Както често се случва, зад хитовете се крие истинска и трогателна житейска история. Така е и в този случай.
Музиката е дело на композитора Раймонд Паулс и песен със съвсем друг текст прозвучава за първи път през 1981 г. в Латвия. Година по-късно поетът Андрей Вознесенски я чува и написва текста, с който тази мелодия става абсолютен хит. Разбира се, заслугата за това е основно на Алла Пугачова, която по това време вече е голяма звезда. Песента излиза в края на декември 1982 г. като 13-ти сингъл на певицата.Такава е накратко историята на песента, която и до днес звучи на концерти, рождени дни, домашни събирания.
Всъщност Андрей Вознесенски разказва за любовта на грузинския художник Нико Пиросмани към френската актриса, певица и танцьорка Маргьорит дьо Севр. Гениалният художник – наивист не успява да се прочуе приживе и умира в бедност, без да подозира, че един ден картините му ще струват милиони. Пиросмани е роден през 1862 г. в бедно многодетно семейство в грузинско селце. Самообразова се – чете и пише на грузински и руски език. Учи живопис от странстващи художници.Трудно се задържа на едно място. Чиракува тук и там, общува почти само с животните, за които се грижи. Това дава отпечатък в творчеството му и той често рисува платна, изобазяващи селския бит.
1909 година се оказва съдбоносна за 47 – годишния Пиросмани. В градчето, в което живее по това време, пристига френският театър на миниатюрата „Бел вю“ и актрисата Маргьорит дьо Севр грабва сърцето му. Тя е едва на 20 години. Влюбва се в нея от пръв поглед, обожава я, боготвори я. Маргьорит е кокетка и за нея бедният художник е просто още един досаден обожател. За Нико обаче тя е муза не само в изкуството, а и в живота. Той я причаква пред хотела, в театъра, в ресторантите. Мисли само и единствено за нея. Рисува нейни портрети. Историята на бедния артист, който дава всичко, което има, за да зарадва любимата си, по-късно става известна, благодарение на писателя Шалва Дадиани. В книгата му четем: „Нико не познаваше любовта, преди да срещне Маргьорит. Всяка вечер стоеше вцепенен в заведението и слушаше как изпълнява шансони”. Но тя нехае за художника и Пиросмани решава, че може да спечели сърцето на дамата като ѝ подари море от любимите ѝ алени рози. Всички обожатели ѝ изпращали огромни букети, но Нико искал да се открои. Продава цялото си имущество и картините си и с парите купува червени рози за любимата жена.
Една слънчева сутрин пред хотела на Маргьорит пристигат файтон след файтон, отрупани с рози, люляк, акация, божури, лилии. Той засипва с цветя цялата улица, ароматният килим достига близо метър и актрисата потъва почти до кръста в милионите алени цветчета. Полудял от нетърпение, Нико очаква нейната реакция. Уви, актрисата остава напълно безразлична. Тя му подарява само една студена целувка. След това си отива. И това е краят за художника. Той никога повече не я вижда. Момичето си заминава за Париж, а влюбеният творец остава разорен и нещастен в Грузия. Няколко години по-късно умира при грипна епидемия. След разпродажбата на цялото имущество остава буквално без пукната пара, гладува и физически е силно изтощен. Последните дни от живота му са в мизерия и самота. Нико започва да пие все повече и повече от отчаяние и когато издъхва на 5 май 1918 г., той няма нищо, освен парцаливите дрехи на гърба си и спомена за една фатална жена, която разбива живота му.
Но изкуството му продължава да живее. След смъртта на Пиросмани оцеляват 300 от близо 2000 платна, а невероятната му съдба вдъхновява много творци, които пишат стихове за него. Сред тях са големите поети Булат Окуджава и Андрей Вознесенски. Така песента на Алла Пугачова „Миллион алых роз“ се превръща в тъжна, но красива музикална изповед за една несподелена любов от началото на миналия век.
През 1968г., по повод 50 години от смъртта на Нико Пиросмани, в Лувъра в Париж се открива негова изложба. Един ден дошла възрастна жена, дълго останала пред портрета на Маргьорит и плакала. И това била самата Маргьорит дьо Севр, вече на 80 години. Помолила музейните служители да я снимат пред портрета. Срещнала се и с членове на грузинската делегация, които били организатори на изложбата. Поискала да им предаде писма, които Нико й изпращал през годините. Но те отказали. Притеснили се, че в онези политически условия, когато общуването с чужденци е било проблем в бившия Съветски съюз, тези писма ще им донесат само проблеми. Така съдбата им остава неясна, както и съдържанието им. Но една песен винаги ще напомня за тази силна любов.
Използвана е информация от Уикипедия и от Фейсбук групата „Любопитни факти, истории и уникални снимки“
