By 
5
0
РАЗКАЗ ОТ ВАЛЕНТИН АТАНАСОВ
Събота. Мракът бавно полазваше върховете на ябълковите дървета. Студът свиреше в клоните, а песента му накара какаовите локви да замръзнат и заспят. Лед сковаваше ситните капки по краищата на керемидите. Сивите облаци цял ден господаруваха над малкото селце в полите на Пирин. Властта им беше категорична и не допусна до земята нито един светъл слънчев лъч. С настъпването на нощта обаче, облачното самочувствие се стопяваше и звездите една по една изскачаха на тъмносиния небосклон. В далечината белееха заснежени планински върхове. Като корона на ледена кралица изпъкваше и телевизионната кула на връх Ореляк. С усещането, че денят е необикновен, включих по-рано празничното осветление на верандата. Исках да му се порадват хората, преминаващи по улицата в този 19 час от денонощието. Погледнах през ниския прозорец към обширната всекидневна, където светеше камината и побързах да се прибера на топло. Два големи сребърни свещника, поставени върху същата тази камина, огряваха сцената на Рождество Христово. Дървените фигурки хвърляха трепкаща сянка на стената зад тях. Aроматът на свещи се смесваше с мириса на елата, поставена до прозореца и украсена. По клоните и́ радостно и закачливо намигаха разноцветни лампички, луксозни панделки, стъклени играчки, естествени шишарки и карамелени бастунчета. Червена покривка със златни кантове по края покриваше холната маса в очакване на важни гости.
Поседнах за миг. Вгледах се в една малка снежна птица с брокат по крилцата. „Има нужда от още украса“, замислих се. „Откъде да я взема сега!?“ На върха на моята елха беше кацнал бял ангел с блестящи стъкълца по дрехите. Високо само метър и петдесет, това дръвче навеждаше клони към пухкавия бял килим около стъбълцето му. Под тях беше поставен и първият подарък. Точно в този романтичен момент съзнанието ми започна да съчинява пожелания за картичките, които ще придружават опакованите лично от мен кутии. Вниманието ми привлече един предмет, който не помня да съм виждал досега. На дървената масичка с железни крачета видях малка музикална кутия. Със сигурност аз не съм я поставил там, сред натрупаните книги. Твърде необичайно място за музикална кутия. Лампионът хвърляше мистична светлина над нея. Сложен в ъгъла между два големи прозореца (източен и южен), той винаги надничаше иззад рамото ми, когато сядах на сивото кресло, за да чета. Ярката му, но същевременно и мека светлина, огряваше белите фини книжни листове. „Как се появи тук?!“ Започнах да разглеждам изящно изработената музикална кутия. „Великолепна си!“ Побързах да отворя капачето й. Първоначално то леко се възпротиви.
Настоятелните ми пръсти не се отказаха и след кратко боричкане с музикалната кутия тя открехна своето сърце и веднага запя. Това беше най-хубавата песен! „Тиха нощ, свята нощ“. „Кой ли е искал да ме изненада?! Кога са оставили кутийката?!“ На това мястото са знаели, че със сигурност ще я видя. „Колко хубав подарък!“ Тиха нощ, свята нощ… продължаваше да свири. Затворих очи. Заслушах се в нежната мелодия. Един вътрешен глас започна да ми разказва истории, които по-късно щях да опиша. Затворих и пак отворих капачето. Наместих удобно възглавничката си от зелено кадифе зад гърба и се отпуснах. Глътка ябълков чай с канела ме стопли. „Благодаря ти, мой ЖИВОТ! Единствен. Различен. Благосклонен. Макар понякога опакован в черно, си толкова необикновен!“ Не исках да отворя очи. „Аз съм толкова щастлив и благодарен за всичко, което ми поднасяш! Приемам го“. Започнах да изброявам с усмивка – дом, покрив, семейна топлина, приятелска подкрепа… Докоснах лактите си, сякаш исках да прегърна живота. Усетих ръкавите на червения пуловер, с който бях облечен. „Животът е най-безценният подарък, превъзхождащ всеки друг!“ Станах от креслото. Оставих музикалната кутийка под елхата, а над нея се поклати червена елхова топка с ръчно изрисувана сцена на Рождество Христово и звездата. Беше вълнуващ момент, който изпълни сърцето ми с признателност към всеки получен жест в моя живот.
След минута бях вече на огромната веранда. Свежо и студено. Поех си въздух с пълна гръд и се загледах в звездите. „Къде ли е Витлеемската звезда?“ Чувствах лекота. Нощта беше дошла светла със своята пълна луна. Вторият подарък за хората е ВЯРАТА. Да погледнеш и да знаеш, че тя е някъде там – Витлеемската звезда и Младенецът. Вярата като дар, който често губим. Тогава запалваме свещичката на надеждата и започваме да я търсим, докато не я намерим. Пръстите ми измръзнаха съвсем. Направих няколко крачки назад и се върнах в голямата всекидневна. С вяра погледнах в сърцето си: „Тук ли си?“ А един глас ми отвърна:„Вярвай!“
Ароматът на готов, печен домашен хляб ми напомни, че чакам важни гости, които скоро щяха да влязат през вратата. Вдигнах поглед към небето, но вече не виждах него, само белия висок таван на стаята. В този момент изпратих лъч от вяра и благодарих за третия подарък – ЗДРАВЕТО. Също безценен дар, чиято липса ни кара да се чувстваме сякаш сме половината от онова, което сме в действителност. Когато го загубим, мислим ден и нощ с тревога как да възстановим състоянието си и да бъдем цели. Когато сме здрави, имаме желания, а когато не сме – то единственото ни желание е ДА БЪДЕМ. Колко е хубаво да бъдеш – т.е. да присъстваш тук и сега, да пишеш, да мечтаеш, да се радваш и да очакваш…
Извадих топлия хляб. Внимателно го поставих в центъра на масата с червената покривка и златните кантове покрая. Врата се отвори. Всичко започва и завършва необикновено и нощта е още по- хубава, защото щях да прегърна своите скъпи гости. Тази прегръдка, обаче, щеше да е различна.
