МАЙКАТА КВАЧКА

Време за четене3 Минути, 20 Секунди

ИСТОРИИ ОТ ПРАКТИКАТА НА ПСИХОЛОГА ВАЛЕНТИН АТАНАСОВ

Още от BWoman във Фейсбук:

Поводът да напиша тази статия беше изказването на моя клиентка: „Пиленцата вървят след квачката, а не обратното“. Тези думи ме върнаха към спомена за едно определение, което преди време чух от тийнейджър — „майка квачка“. Замислих се. Може би зад това изразяване стои не просто подигравка, а скрит вик за разбиране. Така реших да споделя една истинска история — история, която може да принадлежи на всяко момче или момиче на прага на зрелостта.

ИЗПОВЕДТА НА ЕДНО ДЕТЕ

„Имам си свои проблеми. Срам ме е да ходя сам по улиците. Получавам паник атаки. Живея под постоянен стрес. Имам чувството, че някой ме наблюдава, че през камерата на телефона ми излъчвам на живо. Родителите ми не ме разбират. Не могат да се поставят на мое място. Вечер не спя – мисля, мисля, мисля… и не мога да спра. Само музиката ме успокоява. Слушам любимите си песни в телефона. Той е моят свят – в него имам приятели, игри, утеха. Но за тях телефонът е „опасна дрога“. Наричат ме „зомбиран“, „пристрастен“, „наркоман“. Не виждат, че това е единствената ми връзка със света. И как да им вярвам, след като ме съдят, без да ме чуят? Когато им споделя, че се притеснявам от нещо, отговорът е винаги един и същ: „Не се притеснявай.“ И толкова. Разговорът свършва. Казвам, че ще излизам с приятелки, а тя (мама) – „приятелки, но не и приятели“. Оттогава не уточнявам с кого съм. Чувствам се сякаш ги е срам от мен. Искат да приличам на другите. Обичам да уча – това е моята силна страна. Но успехите ми не ги вълнуват. Вземат ми телефона и очакват да проговоря, а така само ме отблъскват. Не им обръщам внимание. Не говоря и със сестра си – макар че с нея е по-лесно. Казвам ѝ „хайде да си играем“ и тя забравя всичко. Наскоро мой приятел започна лятна работа. Казах вкъщи, че и аз бих искал. Вместо подкрепа чух: „Той не може стаята си да оправи, а за работа мисли!“ Това ме срина. Оттогава не споделям. Усетих, че всяка дума ще бъде използвана срещу мен.

Първата си травма получих още след първи клас – когато група приятели започнаха да ме обиждат без причина. Оттогава не излизам много. Дори до магазина не ходя. Понякога си представям, че съм на друго място – далеч оттук… но спирам, за да не изгубя връзка с реалността. Паниката идва, когато мисля как ме виждат другите. Ако поздравя някого – ще се изложа. Ако не го поздравя – ще ме сметне за невъзпитан. Побъркват ме тези мисли. И се питам – не може ли просто да спре да ми пука? Дали тайните, които пазя в себе си, не са причината за страха ми? Ако ги споделя с приятел – може да ме предаде. А родителите вече са го направили. Все пак вярвам, че трябва да говоря с някого. От вас, например, мога да приема съвет…“

Може би това е историята на всяко днешно момче или момиче. Млад човек – красив, интелигентен, чувствителен, който търси своето място в свят, пълен с шум, натиск и очаквания. Когато го гледах, виждах в очите му цял пъзел – пъзелът на един растящ човек. Парчетата му са болка, недоверие, страх, самота… И все пак, между тях се промъква светлина – желание за разбиране и обич. Родителите му също страдат. Майката сподели: „Той идва само да провери какво има за ядене, винаги е мълчалив, след това се затваря в стаята си“. И двамата – и тя, и той, не знаят как да се приближат един към друг. „Не зная“ – казва той. „Не зная“ – казва тя. А това „не зная“ всъщност е началото на знанието. Защото, за да се научим да се разбираме, трябва първо да се питаме.

Майката квачка и нейното „пиленце“ не са врагове. Те просто вървят в различни посоки, защото се страхуват – едната да не го изгуби, а другият да не бъде неразбран. Може би истинският път към помирение започва не с упрек, а с въпрос. Един прост, човешки въпрос, зададен с любов: „Как си, дете мое?“

Автор: Валентин Атанасов – журналист и психолог.