By 
2
0
„Ще бъда ваш най-голям критик, но и ваш най-голям защитник“. Така обича да казва Динко Кумбаров на своите ученици и с малко тъга изпраща випуск след випуск. Вече осемнадесет години е преподавател по физическо възпитание и спорт в СУ „Христо Смирненски“ в село Кочан, област Благоевград. Но уроците му далеч надскачат сферата на спорта. Защото вярва, че учителят е и житейски пример за учениците си.
Мотото в живота му е: „Никога не чакам събитията да станат, а ги предизвиквам!“ И очевидно стриктно го спазва, защото многобройните му успехи са впечатляващи. Той е един от най-награждаваните преподаватели в България. Сред наградите му е почетното отличие „Неофит Рилски“ – най-високото в образователната система у нас. Носител е на Почетен плакет на Министерството на младежта и спорта за цялостен принос към училищния спорт. През 2014 г. става „Любим учител в Пиринско“.
Динко Кумбаров е роден на 15 ноември 1975г. в Кочан. Любовта му към здравословния начин на живот и към спорта логично води до висшето му образование – Магистър по педагогика на образованието по физическо възпитание и спорт, както и спортна педагогика. Казва, че хобито му е да участва в телевизионни състезания, но от успехите е видно, че е повече от хоби – той е първият петкратен победител в легендарното „Минута е много“ на БНТ, първи победител в „Спортисимо“ – пак по БНТ, и трикратен победител в ,,Големият въпрос“ по Нова телевизия. Маратоните в София не минават без него и без да вземе медал. Вече са му десет!
Представяме го на читателите на BWoman, защото в днешните сложни времена образователната ни система и децата на България имат нужда именно от учители като него!
Г-Н КУМБАРОВ, НАСКОРО ВИДЯХМЕ В ПРОФИЛА ВИ ВЪВ ФЕЙСБУК КАК БОЯДИСВАТЕ СПОРТНАТА ПЛОЩАДКА В ДВОРА НА УЧИЛИЩЕТО. НЕ ЗА ПЪРВИ ПЪТ МАЙСТОРИТЕ НЕЩО. ЗАЩО ГО ПРАВИТЕ?
Не се плаша от такава допълнителна работа. Нямам притеснения да взема метлата и да измета тенис залата, да грабна парцала и да почистя физкултурния салон, да пребоядисам спортната площадка или да изкопая дупка и да засадя дърво в двора на училището ни. Голяма част от времето и ежедневието ми преминава в училище и искам да работя заобиколен от добра среда, а такава среда води до по-добри резултати в образованието на учениците ми. Точно такова е и посланието ми към тях – няма срамна работа и не мислете, че се унижавате, ако чрез физически труд правите обстановката около вас по-привлекателна.
КАКВО Е ДА СИ УЧИТЕЛ В БЪЛГАРИЯ ВЪВ ВРЕМЕНА, В КОИТО ПОСТОЯННО СЕ СБЛЪСКВАМЕ С ПРИМЕРИ ЗА КРАХА НА ОБРАЗОВАТЕЛНАТА СИСТЕМА?
Отдавна в нашата страна не е лесно да си учител. Преди много години най-значимите хора в едно населено място са били кметът, свещеникът, докторът и учителят. Към днешна дата учителската професия е изгубила своя престиж и затова тя не е привлекателна за младите хора. Това води и до липса на респект към учителя от страна на учениците и техните родители. Образованието е приоритет само на хартия за нашата страна. Учителят трябва да се бори за своя престиж съвместно с родителите, които трябва да възпитат своите деца да имат уважение към човека, който ги учи и при когото пребивават повече време, отколкото в семействата си. Успехът на преподавателя в неговата работа се изразява както в подготовката и знанията, които има, така и в образа, авторитета, който изгражда в очите на своите възпитаници.
ЗАЩО МЛАДИТЕ ПОКОЛЕНИЯ СА ТОЛКОВА НЕГРАМОТНИ? КАК ИЗЛИЗАТ ОТ УЧИЛИЩЕ И ВЛИЗАТ В УНИВЕРСИТЕТИТЕ КАТО ПИШАТ С ГРЕШКИ, НЕ ЗНАЯТ ДОРИ НАЙ-ПОПУЛЯРНИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ В КЛАСИКАТА НИ? НАВЛИЗАНЕТО НА СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ И ПИСАНЕТО НА ПОСТОВЕ СЯКАШ ИЗВАДИ ТОЗИ ОГРОМЕН ПРОБЛЕМ НА ПОВЪРХНОСТТА. КЪДЕ Е ВИНАТА НА УЧИТЕЛИТЕ, КЪДЕ Е НА РОДИТЕЛИТЕ?
Намираме се в период на смяна на поколенията- от Z поколението, родени до 2010г., към Алфа поколението, родени след 2010г. Крилатата фраза ,,Мишката изяде книжката“ е валидна точно за тези две поколения. Ученик, който всеки ден е в интернет, не обича да чете на хартия и да пише на ръка. Книгите постепенно изчезват от живота им. Факт е, че дигиталното настояще завинаги промени начина, по който съвременното поколение чете и възприема информацията. Със сигурност и ние учителите имаме вина за лошите резултати на учениците през последните години, защото не сме успели да задържим вниманието и интереса им до определена степен. Не сме се справили със задачата да предадем нашият опит и знания, които да достигнат до всеки ученик, за да овладее необходимите знания и умения. Но как един ученик да бъде мотивиран да учи, след като е презадоволен от своите родители с последен модел телефон, разполага с достатъчно джобни пари, за да си купи всякакви нездравословни храни и напитки, пристига в училище със семейната лимузина, облечен е с дрехи от витрината на мола? За какво му е да учи, да се развива и да върви напред на такъв ученик? Съществува и неспазване от самото семейство на нормите, които то трябва да изгражда у децата си. Не може ученици да се разхождат по улиците в късните часове, да стоят по дискотеки и питейни заведения без контрол от родителите. За това не е виновна нито държавата, нито учителят. За това отговорност носи основно семейството.
ПРАВИЛНА ЛИ Е ПОЛИТИКАТА „ПАРИТЕ СЛЕДВАТ УЧЕНИКА“?
Тази политика стартира веднага след голямата Национална учителска стачка през 2007г. Помним, че тогавашните управници на държавата развалиха ,,седянката“ и въведоха делегираните бюджети в училищата, т.е. има ученик- има пари, няма ученик – няма пари. Единственото положително на тази система е, че всяко училище само може да разпределя средствата за издръжка, заплати, отопление, ремонти, ток, вода и т.н. Но какви пари можеш да разпределяш, когато нямаш достатъчно на брой ученици? Получава се една зависимост от бройката. Принципът ,,парите следват ученика“ отдавна вече не е актуален. Той доведе до силно дебалансиране на образователната система. На фона на кризисните последни години звучи още по-неадекватно, защото изправи много училища пред въпроса за оцеляването им. Ножицата между училищата става все по-голяма. Едни са по-предпочитани пред други. От години някои училища не успяват да запълнят паралелките си, а други се чудят как да се справят с огромния брой желаещи да учат в тях. Едни училища имат огромни бюджети за сметка на други. Напоследък се заговори, че парите ще започнат да следват качеството, но парите в никакъв случай не означават автоматично качество. В крайна сметка достъпът до образование не е въпрос на пари, а е благо, конституционно право на всяко дете (чл. 23 от Конституцията на България казва, че образованието е задължително до 16 -годишна възраст, б.р.). Принципът ,,парите следват ученика“ е лесен за бюджетиране, но е безрезултатен. Той трябва да бъде преосмислен не само, защото малки училища може да изчезнат и децата в малките населени места да нямат равен шанс в сравнение с тези в големите градове. Именно този принцип е причина училищата да измислят все по-атрактивни заглавия на специалности, звучащи добре, а всъщност целта е да привлекат по-голям брой учащи се. Той е и причината да бъдат оценявани ученици без знания, за да не се лишат учебните заведения от част от своите бюджети.
АКО ИМАТЕ ВЛАСТТА ДА ЗАПОЧНЕТЕ РЕФОРМАТА В ОБРАЗОВАНИЕТО, КОИ СА ПЪРВИТЕ ТРИ СТЪПКИ, КОИТО ЩЕ ПРЕДПРИЕМЕТЕ?
Първо – бих променил учебните програми и планове, които имат нужда от реформа. Училищата могат да създават собствени учебни планове, да имат свобода да обединяват часове и да правят нови предметни области. Министерството на образованието и науката посочва изискваните резултати за учениците в края на всеки образователен етап, но училищата трябва да имат свободата да изберат как да стигнат до тях. Всеки учител пък трябва сам да разработи свой учебен план и, след одобрение от директора, да работи по него с учениците си, така че да постигнат критериите на националните външни оценявания.
Второ – бих намалил административната тежест. Учителят трябва да бъде освободен от несвойствени задължения. По този начин ще има повече време за своите ученици.
И трето, малко пристрастно – бих направил часа по Физическо възпитание и спорт ежедневен за всеки клас, но с реални физически натоварвания, със спортен екип и участие на всички ученици. Колкото повече деца успеем да привлечем за спортната кауза, толкова по-здрава нация ще имаме.
ВИЕ СТЕ ЕДИН ОТ НАЙ-НАГРАЖДАВАНИТЕ УЧИТЕЛИ У НАС. ТОЛКОВА ЛИ Е СИЛНА АМБИЦИЯТА ДА СТЕ НАЙ-ДОБРИЯТ? КОЙ ВИ НАУЧИ ДА СТЕ ДОБЪР УЧИТЕЛ?
Вярно е! През годините съм получавал най-високите отличия и награди, присъждани на учители в нашата страна. За мен учителството е призвание и сбъдната мечта. Може би и съдбата има пръст във всичко това, защото, ако се върна назад във времето, можеше и да не се случи така. Дипломирах се с отличен успех и си мислех, че светът е в краката ми. Действителността обаче беше съвсем друга. Във всички училища, в които кандидатствах за работа, ми затваряха вратите. Дори и там, където имаше обявени свободни места. Осъзнавах, че нямам „вуйчо Владика“, който да се обади за мен и да ми даде летящ старт. Бях принуден да работя като строител, да бера тютюн в Гърция и да копая крайпътни канавки. В никакъв случай обаче не се срамувам от тези дейности, защото точно те ме изградиха като човек и калиха характера и волята ми. Един ден разбрах, че учител с моята специалност заминава за чужбина и му търсеха заместник. С радост се съгласих аз да бъда този човек. Титулярът така и не се завърна и аз останах за постоянно.
Не знам дали има класация за най-добри учители, но ако има такава, то със сигурност ще се боря за челните места. Успехът рядко е въпрос на късмет. Много по-често той се дължи на упорит труд, самодисциплина и запазване на фокуса върху целта. Няма как да не се гордея с всички елитни спортисти, на които съм бил учител, но голямата ми гордост е, че успях едно селско училище, моето родно училище, в което работя, три пъти да бъде обявено за най-активното училище в България. Обичам да правя нещата по моя си начин. Няма как обаче да не отбележа, че съм се учил при най – добрите преподаватели, при светилата в спортната педагогика в страната ни. Някои от тях, за съжаление, вече не са между живите, с други се срещаме по състезания из страната, трети пък ми гостуват в в Кочан за среща и лекции с моите ученици.
СЛЕДИТЕ ЛИ КАКВО СЕ СЛУЧВА С ДЕЦАТА СЛЕД КАТО ЗАВЪРШАТ, ИМАТ ЛИ ДОБРИ ПОСТИЖЕНИЯ?
Голям брой ученици съм учил и няма как да знам какво се случва с всеки от тях. За тези, които се насочиха към професионалния спорт знам, че достигнаха до националните отбори в различни спортове, станаха републикански шампиони, участваха на Световни и Европейски първенства. Други пък се реализираха като добри лекари, адвокати, полицаи, инженери и др. Винаги ми е било приятно да се срещам с тях и да си спомняме за годините, в които сме били заедно.
СВИКНАЛИ СМЕ ДА ЧУВАМЕ, ЧЕ УЧИЛИЩАТА ПО СЕЛАТА СА ОБЕЗЛЮДЕНИ, ЧЕ НЯМА ДЕЦА. КОЧАН Е ГОЛЯМО ИЗКЛЮЧЕНИЕ. ЗАЩО?
Може би защото село Кочан е едно от най-големите в югозападна България и най-голямото в Западните Родопи. На такова място няма как да не кипи живот и да не се развива културна, спортна и производствена дейност. За съжаление, нас също не ни подмина миграционният процес. През годините на демокрация учениците ни от 1000 спаднаха на 300. Кочански ученици, заедно с родителите си, са пръснати из цяла Европа и САЩ. Интересен факт е, че местни учители, които са емигрирали в чужбина, в момента ръководят българските неделни училища в Пенсилвания/ САЩ/, Памплона/Испания/ и Лисабон/Португалия/. Там те учат българските деца на нашия език, на българска история и литература, което е похвално.
ЗА КАКВО МЕЧТАЯТ СЕГАШНИТЕ ВИ УЧЕНИЦИ? ТЕ ЩЕ НАПУСНАТ ЛИ БЪЛГАРИЯ?
Всички мечтаят за по-добър живот и успешна реализация след училище. В едно неформално допитване, което направих сред тях, се оказа, че половината искат да останат в България, а другата половина да напуснат държавата и да учат или работят някъде в чужбина. А ние пък уж разчитаме на младото поколение да направи страната ни по – подредено място за живеене. Светът стана едно голямо село. Границите са отворени и всеки може да пътува навсякъде, където пожелае. Лично аз не виждам нищо лошо в това, стига младите да вземат добрия опит и практики от чужбина и след време да се върнат и да ги пренесат тук.
ВИЕ ЗАЩО НЕ СТЕ НАПУСНАЛИ БЪЛГАРИЯ В ТЪРСЕНЕ НА ДРУГА РЕАЛИЗАЦИЯ?
На мен пъпът ми е хвърлен в Родопите, а сърцето ми е в Кочан. Закърмен съм с местен патриотизъм и почти е невъзможно на този етап да отида някъде другаде. Изградил съм си име на добър специалист в областта на спорта. През годините не са липсвали предложения от елитни училища в страната да работя в тях за далеч по-висока заплата или покани от мои приятели в чужбина да се присъединя към тях. За мен парите и материалното никога не са били приоритет. Винаги съм залагал на духовното и емоционалното. Предпочитам да работя тук, да изграждам спортни характери и да прославям родното си село с делата си. Камъкът си тежи на мястото.
ТЕМАТА ЗА ДЖЕНДЪР ИДЕОЛОГИЯТА И ДЕЦАТА СТАВА ВСЕ ПО-ГОРЕЩА. ТАЗИ ПРОПАГАНДА ДОСТИГНА ЛИ ВЕЧЕ И ДО УЧИЛИЩАТА В СЕЛАТА?
В този мобилен свят няма как нещо, което се коментира в публичното пространство, да не достигне и до нас. Конкретно за училището в Кочан не съм забелязал някой официално да повдига въпроса. Моите впечатления са, че сред учениците тук тази пропаганда се приема по-скоро като обект за майтап.
ТРЯБВА ЛИ ДА СЕ ПРЕПОДАВА НА ДЕЦАТА ОТ МАЛКИ, ЧЕ МОГАТ ДА СИ СМЕНЯТ ПОЛА? ИМАТ ЛИ ПОДОБНИ НОВИ ИДЕОЛОГИИ ПОЧВА В СЕЛО КАТО КОЧАН, ПОЗНАТО С ТРАДИЦИИТЕ, РОДОЛЮБИЕТО?
На децата още това не им бяхме преподавали. Има толкова полезни и поучителни неща, които да им предадем, за да ги подготвим за живота, та трябва да ги занимаваме с тази идеология. Хората казват: ти го гониш от вратата, то влиза през прозореца, гониш го от прозореца, вмъква се през комина. Горе – долу ситуацията е подобна. Тихомълком, уж невинно и незабелязано, постоянно се правят опити да се пробута джендър идеологията. Ако зависи от мен, бих я спрял на табелата за входа към село Кочан и не бих я допуснал тук. Мисля, че тази идеология ще удари сериозна греда точно в нашето село. Достатъчно консервативно общество сме тук, за да й обърнем сериозно внимание.
КОЙ Е СЛЕДВАЩИЯТ ВРЪХ, КОЙТО ИСКАТЕ ДА ИЗКАЧИТЕ?
Човек не трябва да остава на едно място, защото, който го прави, обикновено бърка пътя. Постигнал съм много, но винаги имам свои цели, които преследвам и почти винаги постигам. Тази година за пръв път с мои ученици успешно приключихме участието си в Националния поход ,,По пътя на Ботевата чета“, от град Козлодуй до връх Околчица. Изминахме трасето от 120 км за 5 дни и страшно много се гордея с това. През тази година имаме юбилей – 50 години гимназия, а през следващата се навършват точно 100 години от основаването на училището в Кочан. През всичките тези години тук са работили страшно много качествени учители. Чест и почитания към всички тях и един голям поклон за тяхното дело. Аз обаче имам самочувствието на най-успешния учител за всички тези години. Отличията, които съм получил, наградите, които съм спечелил и успехите на моите ученици са доказателство за това. А има още какво да дам и какво да направя в тази насока, за да издигна имиджа на училището ни и да прославя родното си село Кочан. Обичам да вървя по нови пътища, без да копирам никого. Не гледам къде какво са направили, та и аз същото. Напротив, предпочитам да казват, че в училището в Кочан има един учител, който прави интересни и нестандартни неща в полза на своите ученици. Това за мен е показател, че съм на прав път и си върша добре работата.
КОИ УЧЕНИЦИ ПО-ЛЕСНО ПРИВЛИЧАТЕ КЪМ СПОРТА- МОМЧЕТАТА ИЛИ МОМИЧЕТАТА?
Не изпитвам никакви затруднения при обучението както при момчетата, така и при момичетата. Смятам, че всеки човек трябва да спортува и да живее здравословно и това възпитание започва отрано. Интересното е, че имаме класове, в които момичетата преобладават, и обратно – в други класове пък момчетата са повече. Клубът ми по волейбол, който ръководя, пък е изцяло съставен от момичета и с тях постигнахме солидни успехи през последната година – на регионални и областни състезания. Не знам как ще прозвучи, но за мен лично най-важният урок е този, който се провежда извън класната стая и извън физкултурния салон, а именно урокът по човещина, милосърдие, взаимопомощ и патриотизъм. Според мен един ученик, общо казано, освен да знае да чете и пише, да знае колко е висок връх Мусала, да познава Менделеевата таблица, трябва да се научи да подаде ръка на паднал до него човек, да умее да раздели залък хляб с непознат, да трепва нещо в него, докато звучи химнът ,,Мила Родино“, на 2-ри юни, докато вият сирените, да стане прав и да отдаде почит към Христо Ботев и героите, дали живота си за свободата и независимостта на нашата страна.. Точно на това уча моите ученици. Това са уроци, които няма как да се научат само в класната стая, а извън нея, защото животът на учениците продължава и след училище и ние трябва да ги подготвим и за предизвикателствата, които ги чакат, за да съхранят човешкото в себе си.
КАКВО ОЗНАЧАВА ЗА ВАС ФРАЗАТА „МЪЖКА ДУМА”?
Един мъж струва толкова, колкото струва думата му. Не колко има в джоба, не каква кола кара и не с какъв палат разполага, а думата му. Държи ли на нея, значи държи на честта, уважението и вярва в моралните устои. Когато мъж даде дума, е хубаво да се следи дали ще я удържи. На думи всеки може, но на действия някои са твърде пестеливи. Ако се пази прашинка да не падне върху новите му дрехи, ако го е страх да нагази в калта, за да ви помогне, защото ще се изцапа, но в същото време съвестта му е потънала в мръсотия – бягайте от него. Защото калта от обувките може да се изчисти, но от душата – никога. Държа много на достойнството и на мъжката дума. За мен дадената дума е повече от закон. Ако живеехме в рицарските времена, то със сигурност бих бил един от рицарите на кръглата маса на крал Артур.
А КАКВО МИСЛИТЕ ЗА СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ЖЕНА?
Съвременната българска жена отдавна е извън ролята на домакиня вкъщи. Живеем в свят, в който луксът и печалбата са издигнати в култ и служат като показател за успех и статут. Жените в България доста често са подценявани и пренебрегвани, но те със завидно самочувствие могат самостоятелно да изградят солидна професионална кариера и да се справят с всякакви предизвикателства, които животът им сервира. Те са силни жени, дейни и впечатляващи, с отговорности, с планове. Без това да им пречи да бъдат и образцови майки. За мен изобщо не е мит твърдението, че българската жена е най-красивата. Затова имам един апел към българските мъже- пазете, ценете, уважавайте и боготворете българската жена!
