СНЕЖНА ИЛЮЗИЯ

Време за четене5 Минути, 0 Секунди

BWoman подкрепя младите автори и с удоволствие публикува техни текстове. Представяме ви разказ на Валентин Атанасов:

Светлина като заря огряваше нощта. Улиците празнично светеха. Площадът, по който преминавах, ми изглеждаше тъй широк от многобройните лампички, кръстосани в пространството над него. Цареше необикновена тишина. Само моите стъпките издаваха скърцащ звук върху снега. Красиво и някак магично бе всичко наоколо. Тази мразовита зимна вечер беше предпоследна в календара от старата година. Беше навечерието на 31 декември.

Отдавна не бях правил своята любима нощна разходка. Прекосих площада и вече вървях по улица „Търговска“. Минутите минаваха и все повече „потъвах в безвремие“. Бавното ходене беше свързано с една конкретна цел – да гледам към покривите и стрехите на къщите. Тези къщи! Всички са равни по височина, но в различни цветове. Всяка притежава свой чар и своя отличаваща я архитектура! Балконите малки, тесни, с железни парапети и по някой от тях цветарници (също от желязо). Малка Италия. За някой те са дом, за мен – терапия. Помагат ми да издигна мисълта и погледа си високо. Това винаги ми е помагало да се справя с наплива на всякакви цветове мисли.

Изведнъж две студени ръце прикриха очите ми. Не бях чул чужди стъпки в крехкия сняг. Измръзнали пръсти ме извадиха от унеса и вътрешните ми размишления. Плахо се обърнах. Ръцете ме пуснаха и вече бяха кръстосани пред гърдите на човека зад мен. Изненада ме вида на моя „преследвач“. Той ме наблюдаваше с някакво възхищение от това, което бе направил току- що. Лицето му издаваше, че очаква моята реакция. Но тя (реакцията ми) явно закъсня, защото русото създание пред мен заговори задъхано.

Отдавна исках да срещна вас. Забелязах ви от прозореца на моя дом. Живея наблизо. Стори ми се добра идея да ви изненадам. Извинявайте, ако съм ви уплашила. Аз съм журналистка. Обикновено не нападам хората в гръб.

Не зная как съм изглеждал отстрани, но няколко минути ми бяха необходими, за да започна да чувам и разбирам какво ми говорят. Кръвта ми сякаш се беше „оттеглила“ към краката и пръстите. Погледът ми трудно се фокусира върху удивителното бяло лице със зачервени страни́ци. Пред мен стоеше непознато момиче с руси къ́дри, подаващи се изпод плетената зимна шапка и падащи върху цикламената й грейка. Снежното й лице беше леко поруменяло, което му придаваше допълнителен чар.

Ако съм ви стреснала, извинете! През януари ще излезе нашият нов брой на списанието. Ще се съгласите ли да направим интервю и …

Прекрасното създание се смути. Най-после си сменихме ролите. Тя спря да говори. За да прикрие неудобството си, започна да диша в шепи, сякаш да ги стопли, при което само навлажни вълнените си ръкавици. Беше разбрала колко детинска е постъпката й. Все пак, ако не беше го направила, най-вероятно щях да откажа интервюто.

Е?
Сега веднага ли ще ме интервюирате!? – попитах шеговито.
О, не! Ще ви запиша на трети януари. Ще дойда с фотограф във вашия кабинет, ако не възразявате.

В този момент разговорът отново спря. Прекъснаха ни двама души, които се караха. Гласовете идваха до нас през полуотворения прозорец на близката еднофамилна сграда. Дали ги чувахме само ние?! Разбирахме ясно всяка дума. Повече говореше мъжът и тембърът му, като биене по барабан, се носеше в тишината. Освен от нас, скандалът стигна и от други живущи в сградата, защото няколко стаи се осветиха, а през прозорците занадничаха любопитни погледи. Това ни накара да продължим пътя с моята събеседница в нощта.

Защо хората се карат на празници?
А кога да се карат? – усмихнах се аз. На празник е по-весело!

Шегата ми се получи доста плоска, затова реших да стана сериозен и продължих.

Моника – спомних си, че ми беше казала името си – чуваш ли мъжа? Не го познавам, но навярно и аз, и ти сме го срещали по тази улица. Ти живееш наблизо, а аз всеки ден минавам от тук на път за работа.
Всеки ден се срещаме с толкова много хора и не знаем какво носи всеки от тях в сърцето си, какво му тежи.
Така е! Не спирай, за да не измръзнем, а аз ще ти разкажа какво мислех, преди да ми се нахвърлиш.

Усмихнах се. Моника въздъхна. Вгледа се в мен и забърза крачка.

Всеки от нас носи в себе си едно малко дете, което определя ролевите ни позиции в междуличностните ни отношения. Когато схемата „дете“ се намеси, тогава задължително емоциите ни следва да бъдат поставени под контрол. В случая мога само да направя следната догадка за „нашия“ крещящ мъж. Представям си го момченце – дете, очакващо настъпването на новата година. Много се вълнувало. Само една мисъл се въртяла в съзнанието му: „ще намеря ли голям подарък под елхата?!“. На първи януари той намерил наистина голям подарък. Отворил нетърпеливо кутията с неговото име. Пълно щастие, но за кратко. Защо? Още същия миг някой възрастен е убил тази емоция на радост, тъй като е отворил подаръка преди да се събере цялото семейство, преди да закуси и т.н. След това мама е била сърдита, а татко нацупен. Празникът – провален. Накрая момченцето плачело безутешно, само в детската си стая. Забравено. Никой не се приближил да го целуне. Сълзичките му оставили суха следа по бузките и в душичката му. То обърнало гръб на всичко жизнерадостно и затворило врата в себе си.
Такава затворена врата има във всеки от нас, нали? Зад нея стоят обидата, разочарованието, мъката и никой от нас не би искал да я отвори.
Така е, Моника! Но тя се появява. Дни като този, когато хората са радостни, тя се отключва и нахлуват в живота ни неразрешените конфликти от миналото.
Такъв човек може ли да бъде поправен, излекуван, променен?
Най-сигурното нещо на света е промяната. Тя се постига със заливаща, силна любов и търпение.

Любов и търпение… Любов и търпение…

Какво търпение, господине! Моля ви, отворете очи! Колко е хлъзгаво тук!! Истинска ледена пързалка.

Онази нощ за мен една врата се отвори и затвори. Завинаги! Раненото дете в мен прости. Прости, благодарение на светлината и благодарение на събеседника ми – реален или нереален!