ПЕТОТО ОГЛЕДАЛО

Време за четене5 Минути, 52 Секунди

Ако някой ме попита как съм, механично отговарям:

Още от BWoman във Фейсбук:

-Добре съм!

Наистина дните са ми подредени. Срещите – навреме. Имам мечтаната работа на журналист и психотерапевт. Мога да избирам свободно какво ми се прави – да почивам или да пътувам; да пиша статии или да разговарям с приятели; да чета книги или да слушам музика; да работя в красивата си цветна градина или само да я наблюдавам, заслушан в песента на птичките. Лесно е да повярваш, че виско е така добре, колкото ти се иска. Така ли е в действителност? Чувствам ли се добре? Можеше да се кажа „да“, докато една вечер не усетих, че не мога да си поема дъх докрай. Нищо драматично. Просто едно леко, но упорито усещане, че въздухът спира някъде по средата. Опитах да го игнорирам. Казах си, че е от умора, от натоварване, от всичко онова, което винаги използвам като обяснение. Но тялото ми не се съгласи. С времето се появиха и други малки сигнали — напрежение във врата, стягане в гърдите, странна тежест вечер, когато най-накрая оставах сам. Нищо конкретно. Нищо, което можеше да се посочи с пръст и да се назове ясно. И точно затова беше по-трудно. Един ден, почти на шега, реших да не търся причината навън. Седнах и просто се опитах да остана с това, което усещам. Без да го поправям. Без да го анализирам веднага. И тогава се случи нещо неочаквано. Под напрежението започна да се появява емоция. Не силна. По-скоро стара. Беше тъга. Не от нещо, което се случва сега, а от нещо, което съм подминал и съм избрал да преглътна, да бъда „силен“, вместо честен. И докато стоях с това усещане, дъхът ми бавно започна да се променя. Не защото съм направил нещо, а защото съм спрял да бягам. Тогава разбрах нещо, което не бях готов да чуя по-рано: Не съм се справял толкова добре, колкото съм си мислел.

Когато заставаме пред петото огледало, не се гледаме – усещаме се.

Тялото помни всичко вместо нас и когато боли, то ни връща там, където сме се загубили. Щом разбрах това, престанах да гледам на тези сигнали като на проблем, а по-скоро като на покана. Когато нещо се стегне в мен, вече не бързам да се питам „Какво не е наред ?“, а въпросът се променя към „Какво се опитва да ми каже тялото?“. Започвам да разбирам, че онова, което съм „преглътнал“ бързо, всъщност е останало най-дълго. Преживяванията, които съм отминал, без да им дам място, са намерили друг начин да съществуват в мен.

Чували ли сте „Ти не ставаш“, „Ти не можеш“? Травмиращите за нас думи приемаме, казвайки си: „Знам кой съм. Не обръщай такова внимание. Нищо не е станало. Няма значение“. Усмихваме се и продължаваме напред. Не ги мислим. Тялото, обаче, не е съгласно. То ги е запомнило и ги прибира някъде дълбоко, където остават като усещане. Като леко свиване в гърдите. Като напрежение, когато трябва да говоря уверено. Като онова почти незабележимо съмнение, което минава през мен точно преди да застана пред другите. Всяка критика. Всяко предателство. Всеки момент, в който съм се почувствал поставен под въпрос. Всяка дума, която сме преглътнали и всяко изречение, което не сме казали заедно с не изразената емоция тялото е запомнило. То не спори с тях. Не ги анализира. Просто ги носи.

Веднъж случайно чух как едно дванайсетгодишно момиче подвикна зад гърба на свой учител думата „смешник“. Тя бе казана тихо, почти между другото. Предпочетох да не влизам в разговор и продължих. Отвън изборът ми изглеждаше като зрялост да не слизам на нивото на реакцията и да не влизам в конфликт. В онзи момент вярвах, че това е правилното поведение от моя страна. Но тялото ми отново направи нещо друго. То запомни не самата дума, а усещането. Бях оставил нещо недовършено. Един импулс да се намеся, който не последвах. Мина година. Същото момиче пожела да бъде част от моя група за летен лагер. Мислех, че мога да се справя. Казвах си, че е било дребен момент. Че не бива да има значение. Че съм над това. Че мога да бъда „професионалист“. Но когато дойде моментът за решението, нещо в мен се сви отново. Същото място. Същото усещане. Да я взема в групата би означавало да се престоря, че това не съществува. Че думите не са оставили следа. Че съм напълно неутрален. А не бях. И в този смисъл решението ми не беше наказание към нея. Беше граница към себе си. Родителите ѝ не бяха доволни и това бе разбираемо. Отвън изглежда като строгост. Може би дори като несправедливост. Понякога границите изглеждат като отхвърляне, но всъщност са форма на отговорност. Това е още един начин, по който тялото помни, чрез онези тихи „не“, които ни връщат към себе си, към нашата автентичност.

С времето започнах да виждам, че всичко, което не съм си позволил да преживея докрай, остава някъде в мен. Тялото ми не забравя. То архивира. И само избира момента, кога да ни го напомни, да проговори без да се оплаква. Това то прави не директно и не с изречения, а чрез напрежение, което се появява в точно определени ситуации. Чрез умора, която не минава с почивка. Чрез болка, която няма ясна причина, но има своя история. Тогава започвам да виждам тялото си като глас, който дълго време съм заглушавал. Тук започва промяната, която не е свързана с опитите да поправяме симптома (например тревожността), а когато се осмелим да останем с онова, което стои зад симптома.

Ти не ставаш.Ти не можеш. Смешник. Не намерих начин да се изтрият думите. Тялото няма гумичка. То не забравя и не изтрива по команда. Но откривах нещо друго – можем да променяме отношението си към това, което то пази. Аз първо се научих да спирам, когато усетя стягането в гърдите. Не бързам да го изтласкам. Не се убеждавам, че „няма нищо“. Спирам и си задавам прост въпрос: Какво се случва в мен точно сега? Понякога отговорът е дума. Понякога е спомен. Понякога е просто усещане без име или името на някой дванадесетгодишен хлапак. Но това е достатъчно. После се научих да не споря с преживяването. Преди се опитвах да се убедя, че думите „нямат значение“ и съм над тях. Това само засилваше напрежението. Сега правя нещо по-различно, като това да призная, че са ме наранили. Не защото са истина, а защото са били преживяване. И това променя нещо много дълбоко – от вътрешна борба преминавам към вътрешен контакт. Третото, което се уча да правя, е да давам на тялото си нов опит чрез преживяване – оставам в разговор с него, вместо да се затворя. Позволявам си да бъда несъвършен и въпреки това да продължа. Тялото започва да записва и това. И може би най-важното започнах да говоря със себе си по начин, по който никой не го е правил тогава. Не с критика. Не с доказване. С нещо много по-просто: „Чух те. Боли. И въпреки това продължавам“. Това не изтрива миналото, но го поставя на мястото му.

Не можем да накараме тялото си да забрави, ала можем да му помогнем да не живее само в това, което го е наранило.

Автор: Валентин Атанасов, журналист и психолог