By 
1
0
РАЗКАЗ ОТ ВАЛЕНТИН АТАНАСОВ
Фил беше опрял брадичка на широкия перваз пред прозорец, гледащ към улицата, а коленете му бяха допрени едно до друго. Сам се покачи на любимото си столче с мека, бяла, рошава тапицерия и заби поглед навън. Гръбчето му го болеше, ала той се разположи удобно като на някое малко бяло облаче и загледа в тъмнината. Пръстчетата на стъпалата му сочеха шарения килим и от време на време помръдваха ритмично и постепенно изстиваха. Отвреме навреме нослето на Фил се сбръчкваше, лицето му правеше гримаса и след като кихнеше, го забърсваше с дългите ръкави на карирана си червена ризка. Сякаш имаше някаква последователност и сега беше ред на тежка въздишка. Тя звучеше така, сякаш излиза от гърлото на великан, а не на тригодишно момченце. Фил.
До него стоеше двуметрова елха и понякога го докосваше с по-дългите си клони, сякаш казвайки: „Ей, ти, още ли си тук? Докога ще седиш пред прозореца?“ Фил нямаше намерение да и́ обръща никакво внимание. Той чакаше.
Майката на Филип… (О, така е истинското му име) … му бе казала, че днес ще се прибере баща му. Таткото на Фил работеше в провинция Бавария и не се бяха виждали от лятото. Това са няколко месеца!
След два дни щеше да е Бъдни вечер. Единственото, което Фил написа на Дядо Коледа (с помощта на мама), бе: „Татко да се прибере за празника.“ Подписа писмото саморъчно и побърза да го изпрати още в началото на месец ноември, за да е сигурен в навременното пристигане на желанието му в Лапландия. Това бяха най-дългите дни в очакване на отговор. Когато баща му се обаждаше, Фил искаше да чуе само едно: „Ще прекараме ваканцията заедно и повече никога няма да ви оставя.“ Нищо подобно. Чуваше единствено: „Имам много работа тук и не зная дали ще успея…“
Вечер Фил плачеше в креватчето си, а когато най-накрая заспеше, сънуваше ужасни кошмари. Един и същи сън се повтаряше всяка нощ – как отвличат баща му. Беше го страх да заспи и затова плачеше по-дълго време. Изтощението започна да му личи. Фил се разболя. Кихаше постоянно, а нослето му беше винаги влажно като на кученцето, което гледаше на двора. Рекс.
Пак кихна и от това очичките му се насълзиха. Тоз път не ги избърса. Остави една сълза да се строполи на перваза и да направи пръски във всички посоки.
„Момче, момче, чуваш ли ме? Фииииил“. Произнасянето на името му прозвуча като шума на зимния вятър. „Фиииииил…“ Появи се очертанието на неясна фигура, на непознат бял, прозрачен силует. Спря се от другата страна на прозореца: „Фииииил“. Момчето се сепна. Кихна и скочи от столчето. Спъна се в пантофките, паднали наблизо. Нослето му протече с фина струйка, която се спусна към горната му устна. „Мамо-о-о“. Майката на Фил точно затваряше телефона. Младото и́ слабо лице беше стегнато от притеснение, но като видя Фил, се опита да се отпусне и да имитира усмивка.
-Фил, татко няма да се прибере тази вечер.
– А утре ли?
Мама го придърпа и само го погали. Фил недоумяваше: „Защо възрастните постъпват така? Мислят, че аз не разбирам ли?“ Не повтори въпроса си, само се отскубна от майчината прегръдката и тръгна към своето легълце, за да поплаче. Когато в стаята влезе и мама, Фил, вече, беше заспал. Тревожно се мяташе и телцето му се огъваше в двете посоки. Нещо в този момент сънуваше.
– Татко, къде си?
Фил чу този вик. Виждаше всичко отвисоко и искаше да извика към бедното момченце на земята, че баща му е добре. Че ей сега ще е до него. Че двамата ще бъдат щастливи. Нищо не успя да промълви. Подхвана го лекият ветрец, същият, който по-рано тази нощ в бяло – прозрачен силует го беше посетил и викаше странно името му „Фииииил“. Понесе го над покривите на къщите и той видя целия град отвисоко. Понечи да прикрие очите си и осъзна, че носи любимата си пижама на жълти мечета. Не му беше студено. Напротив, чувстваше топлина отвътре. И настинката – и нея я нямаше вече. Той летеше близо до звездите и само ако пожелаеше, можеше да ги докосне с крехките си пръстчета. Единствено се чудеше кога се е научил да лети и защо не е знаел за тази своя способност.
Градът беше заспал. Заспали бяха и комините, така че към небето се точеха тънки димящи линии (като пътеки). Фил вече беше толкова високо, че родната му къща изглеждаше … „Я чакай малко. Къде е хукнала мама? Какво държи в ръцете си? Чии са тези крачета? Ами ръчичките? И главичката, притисната към бузата на мама? Та това е моята пижамка на жълти мечета. Това дете съм аз. Как така съм Аз тук, горе и Аз там, долу. Мамо-о-о, аз съм добре. Аз мога да летя.“
Пред врата на дома им бе спряла голяма кола с въртящ се буркан. Двама мъже, облечени в бяло, поеха Фил от изстиналите ръце на майка му. „Какво правят с мен?“, попита Фил. „1, 2, 3… 1,2,3… Дишай, момче! Дишай!“ „Ей, защо се спускам към земята?! Не искам. Там без татко е тъжно и лошо, а мама не говори с мен“. „Госпожо, жив е! Помръдна с клепаче!“ „Благодаря ти, Боже! Живо е! Детето ми е живо!“ Сирената издаде пронизваш тишината вой и прозорците на съседните къщи се осветиха.
Събудих се с мама до мен. „Фил, само аз имам вина. Виждах те как ежедневно страдаш и се притесняваш! Наблюдавах те и когато баща ти говореше с нас по телефона, а ти тичаше да погледнеш не е ли той зад светлия екран. Сърцето ми се късаше от болка. Толкова бях погълната от тази болка, че не исках и на теб да ти я причинявам. А съм ти причинила, без да искам, по-голяма тъга. Станах нечуваща въпросите ти, защото нямах отговори. А сега баща ти се обади. Снегът в Мюнхен е спрял. Пистите са чисти и ще може да излети. Пак ще бъдем заедно на Бъдни вечер!“
За първи път Фил заспа, истински.
Аз бях свидетел на тази история, защото съм вятърът, които отнесе писмото на Фил до Лапландия и се погрижих Дядо Коледа да го прочете навреме.
Аз летях с Фил и ни беше толкова хубаво. В нашата нощ го бях повел към международното летище. Там баща му, усещайки с душата на родител всичко, се молеше пред снимката на Фил, която носеше винаги до сърцето. Исках Фил да чуе неговото обещание: „Повече няма да оставям най-голямото си богатство“.
Подпис:
От Северния вятър до всички разделени семейства!
