By 
0
0
Наблюденията на семейни терапевти сочат, че повечето братя и сестри се отдалечават едни от други след кончината на родителите им. Това е факт, за който малко се говори. Защо се случва?!
Родителите са били за тях не просто семейство, а доста често и буфер. Докато са били живи, всичко в семейството се е крепило на тях и в повечето фамилии всички се правят, че нещата са наред с отношенията помежду им. Събират се на рождени дни, усмихват се едни на други, говорят за грижата за родителите, някои дори успяват мирно и разумно да си разпределят задълженията. Но това не значи, че са близки. Това е нещо като договор за ненападение, казват психолозите. И той съществува именно заради родителите – да сме добри деца за пред тях.
Когато майката и бащата напуснат този свят, точката, която събира братята и сестрите изчезва, престава да съществува. И тук идва големият проблем – какви отношения да имат занапред?! В повечето случаи те стават формални и все по-редки. Дори и да няма някакъв повод за конфликт между братята и сестрите (неизяснено наследство, разминаване в ценностите и социалния статут), доста често се открива обида от миналото. Например, че единият винаги е бил по-обичан и глезен, а с другия са се държали много по-строго и студено. Че единият винаги е трябвало да бъде пример, а на другия са прощавали всички бели и грешки. Тази болка остава с години в потърпевшия, който се е чувствал недооценен и недостатъчно обичан. Докато са били живи родителите, той я е потискал. Но след смъртта им вече не смята за нужно да се прикрива и преструва. Затова избира дистанцията. Защото другият – брат или сестра, винаги му напомня за раната. И не иска повече да си го причинява.
Има много случаи, в които родителите създават ненужна конкуренция между децата си – постоянно ги сравняват, оценяват, лепят етикети – „Виж сестра ти колко много учи, а ти само играеш“, „Ти си голям, трябва да се грижиш за братчето си“, „Голямата ни е много умна, но сестра й е калпазанка“ и т.н. Децата добре чуват тези сравнения и ги запаметяват с определена емоция. А родителите след години се чудят защо между тях няма истинска братска или сестринска обич и привързаност. И, когато главните съдии вече ги няма, никой от наследниците им не желае повече да играе в тази игра.
Има хора, които не са в добри отношения с братята и сестрите си, но продължават да общуват с тях по задължение – „Та нали сме роднини!“, „Така трябва, все пак сме една кръв“. Но със смъртта на родителите маските обикновено падат. Никой на никого не е длъжен. Затова и на преден план доста често излизат истинските чувства между децата – независимо на каква възраст са. Появяват се недоверие, досада, установява се липсата на каквито и да било общи ценности, дори равнодушие и незаинтересованост към живота и чувствата на другия. За жалост, нерядко се наблюдава и драстично влошаване на отношенията – злоба, клюки, ненавист, завист, обиди, разправии за наследство.
„Отдалечаването от родния брат или сестра не е престъпление към рода и семейството. Не е предателство. Това често е оздравителен процес за онзи, който е носил дълго време някаква обида и разочарование от ролята си в семейството. Той най-накрая е свободен да избере себе си и да не се чувства задължен да остава в тези токсични отношения, заради паметта на родителите. Семейството невинаги е кръвна връзка. Понякога в живота срещаме хора, които са ни много по-близки от роднините. Важното е човекът, който избира своята свобода от тези окови, да не смята, че е лош. Просто да приеме, че вече не е нужно да живее в нечий сценарий, в който има само задължения и за отговорността си получава незачитане, а често и обиди“, коментира семейният терапевт Галина Лис.
За щастие, има и много примери, при които братя и сестри запазват чудесни и топли отношения до края на живота си. И това не зависи от възпитанието, което родителите им са им дали, живи ли са или не, а от това дали характерите, които са изградили в годините, могат да имат хармонична връзка.
