2 0
Време за четене7 Минути, 28 Секунди

Той е на 48 години. Роден и израснал в София. Завършва техникум и след това, през 1994г., преминава задължителната за онези години казарма. В Нов български университет се дипломира със специалност „Археология”  и степен „Бакалавър”. Основава своя фирма за тийм билдинг, детски приключенски лагери  и други услуги. Създава и първата археологическа школа за ученици, която работи в Плиска и на разкопките на връх  Драгойна, Пловдивско. Така децата, заедно с професионалните археолози, имат възможност да се докоснат директно до древното ни минало. Паралелно с това се занимава и с екологични проекти по Натура 2000 като ръководител на екип за мониторинг.

Ковид –пандемията променя професионалния му път. Отдава се на доброволческа работа – в началото участва в група към Александровска болница, който разнася храна на карантинирани медици. След това става доброволец – санитар в City клиник. Този опит всъщност го мотивира да остане в здравната сфера, защото усеща, че да помага на нуждаещи се му носи най-голямо удовлетворение. И така той е приет специалност „Медицинска сестра” във ФОЗ на Медицинския университет –София.  В момента работи в реанимацията на СБАЛ по детски болести „проф.д-р Иван Митев” в столицата.

Има три деца – дъщеря на 22 години и двама синове – на 13 и 15 години.

СВИЛЕН, СЛЕД КАТО И МЪЖЕ ВЕЧЕ ЗАВЪРШВАТ ТАЗИ СПЕЦИАЛНОСТ, НЕ Е ЛИ РЕДНО ДА СЕ КАЗВА И У НАС МЕДИЦИНСКИ БРАТ?

В някои страни това е въведено. В България също се казва така, но като специалност, като диплома, наименованието си е старото. За мен обаче това няма никакво значение.

КАК СТАНАХТЕ ЧАСТ ОТ ЕКИПА НА ДЕТСКАТА БОЛНИЦА?

Винаги съм се занимавал с деца. Съпругата ми е начална учителка. Имаме голямо семейство. Така че изборът ми не беше никак труден. Видях обява за тази работа, кандидатствах, имах интервю с директора д-р Здравков и ме одобриха. Това беше абсолютно зряло, осъзнато желание и решение.

НЕДОСТИГЪТ НА МЕДИЦИНСКИ СЕСТРИ Е ЗАРАДИ ТОВА, ЧЕ ИМАТ НИСКО ЗАПЛАЩАНЕ И НАПУСКАТ БЪЛГАРИЯ. ПРИ ВАС ТОЗИ ВЪПРОС СТОЯЛ ЛИ Е?

Да, и то няколко пъти. Особено в един тежък период за семейството ни. Тогава обмисляхме да емигрираме в Израел. Но се спряхме. Що се отнася до напускането на тези кадри, заплащането е само един от факторите. Проблемът е комплексен. Имайте предвид, че това е не само у нас. Такъв проблем съществува по целия свят. Липсата на достатъчно кадри води до претоварване и преумора. От друга страна много са важни условията на работа. На много места няма диференциране на труда – и който работи, и който не работи, получават едно и също. Това може да демотивира.

Свилен Делчев с двамата си сина.

КАКВИ СА УСЛОВИЯТА ВЪВ ВАШАТА БОЛНИЦА?

При нас ситуацията е много по-добра от други болници. Но за мен парите не са водещи. Вижте, ние сме едно голямо семейство. При нас идват разтревожени родители, деца в тежко състояние. Ние ги приемаме като част от това наше семейство и всички заедно полагаме усилия малките да оздравяват. Нашата обща цел е да ги изпратим здрави и да дадем опора на майките и бащите им, да им дадем надежда. Не можете да си представите каква е емоцията да видиш, че едно болно дете излиза от реанимация и ще оздравее!

ВСИЧКИ ЛИ РОДИТЕЛИ ПРОЯВЯВАТ РАЗБИРАНЕ КЪМ ВАШАТА РАБОТА И ЦЕЛИ?

Повечето да, но съм имал и неприятни случаи. В навечерието на една Коледа, например, се събраха много хора в приемната  – над 15 възрастни, още толкова деца. Чаках да дойде дежурен лекар – по принцип те отговарят и за настанените, и за тези, които пристигат с температура или други оплаквания. Бяхме много натоварени тази вечер. Имахме много приети дечица в тежко състояние. Затова дежурният се забави малко. И баща на дете с температура прояви агресия – опита се да влезе в приемния кабинет и да ме напада с юмруци, наложи се да звъня на 112. Полицаите помогнаха да въведем ред. Интересното беше, че майката застана на моя страна и даже започна да се кара на мъжа си за поведението му.

Аз съм против всякаква агресия, независимо къде – на пътя, вкъщи, срещу лекари или сестри. Отвращава ме както физическата, така и  вербалната агресия.

АКО ИМАХТЕ ВЛАСТ, КАКВО БИХТЕ ПРОМЕНИЛИ В ЗДРАВНАТА СИСТЕМА?

Ще кажа за моята сфера – на първо място щях да създам условия и мотивация за медицинските сестри постоянно да повишават квалификацията си. Също щях да повиша категорията труд, която имат. Тъй като професията е изключително трудна и понякога води до Burnout (състояние на тотално изтощение), бих им осигурил поне два пъти в годината безплатни консултации с психолог.

И още нещо важно, което смятам, че трябва да се промени – да има облекчения за фирми и граждани, които даряват на болници.

Като доброволец в Ковид отделение.

НЕ СМЯТАТЕ ЛИ, ЧЕ НЕ Е РЕДНО ДЪРЖАВАТА ДА АБДИКИРА, А БОЛНИЦИТЕ ДА ЧАКАТ ДАРЕНИЯ. И ХОРАТА ДА СЪБИРАТ КАПАЧКИ. ДАРИТЕЛСТВОТО ТРЯБВА ДА Е БОНУС КЪМ ТОВА, КОЕТО ДЪРЖАВАТА ВЕЧЕ Е НАПРАВИЛА И ТО ДОБРЕ. ПРАВОТО НА КАЧЕСТВЕНО ЗДРАВЕОПАЗВАНЕ Е КОНСТИТУЦИОННО.

Смятам, че държавата не може да прави за нас абсолютно всичко. На нея лежат доста отговорности. Всеки би защитил сферата си – артистите ще кажат „Дайте на нас, без култура не може”, учителите ще имат право да настояват, че тяхната сфера е определяща в обществото, лекарите- и те. Даренията са начин, чрез който може и трябва да се помага. Но ще се съглася с Вас, че не може при всеки тежък случай, особено с деца, родителите да са принудени да пускат обяви, да търсят спонсорство. Тук трябва и държавата да си е на мястото.

Но знаете ли, аз смятам, че лекарите, сестрите, въобще здравните заведения, трябва повече да говорят за работата си, за това с какви случаи се сблъскват и как се справят. Някак нашата гилдия си мълчи, все сме дискретни, гледаме си работата, от преумора нямаме време да привлечем общественото внимание върху проблемите ни. Затова в медиите излизат само скандални случаи, обикновено на агресия или съмнения за грешки. Обществото има правото да научи как преминава един наш ден, какво става в отделенията при тези трудни условия с нашата здравна система. Мисля, че повечето хора нямат представа какво правим ние. Затова е нужно повече прозрачност, да се говори за лекарите, сестрите и тяхната работа. Когато няма засилен обществен интерес, държавата не ни обръща нужното внимание.

В спасителния екип в Турция.

Аз членувам в едно доброволческо сдружение „Аварийно спасяване” – Пловдив. Има такова и в София. Когато стана тази трагедия през февруари, ние сформирахме екип. Благодарен съм на директора на болницата д-р Благомир Здравков, че веднага ме пусна. Както и на колегите, че поеха моите дежурства.

Направи ми впечатление отличната организация на турските власти. Още от границата имахме полицейски ескорт до финалната точка. Бяхме осем автомобила с повече от 20 души. Гледката беше потресаваща – руини, абсолютно празни щандове в бензиностанциите и магазините, огромни опашки за гориво, задръствания – защото много коли и камиони отиваха в същата посока с помощи за бедстващите. Но полицията играеше огромна роля да има ред. Още с пристигането ни командният център ни разпредели  – бяхме няколко екипа и се редувахме на терен. Така осигурявахме 24 часа непрекъснато да има наша група, която да работи. Помагахме да се откриват живи под разрушенията- ходихме по места, за които се предполагаше, че може би има хора за спасяване. Извършвахме прослушване с апаратура, подавахме информация и след нас идваха други екипи да извадят пострадалите. Проблемът дойде от това, че там не говореха друг език, освен турски. Затова пристигнаха студенти от Истанбул, които ни бяха преводачи. Абсолютно отговорно мога да кажа, че Турция, по отношение на организацията на държавата и институциите в онези тежки дни, беше на космическо ниво. Само спасителната им организация за бедствия има повече линейки от всички наши болници взети заедно.

На обучение за гасене на пожари.

КАКВО НИ ПРЕЧИ И НИЕ ДА СМЕ НА ТАКОВА НИВО? ТОЛКОВА ЛИ РАБОТЕЩИТЕ В НАШИТЕ ДЪРЖАВНИ ИНСТИТУЦИИ СА ПО-ГЛУПАВИ И ПО-НЕКАДЪРНИ?

Не знам, това наистина е много труден въпрос. Нека те сами се замислят.

КОЙ Е МОТОРЪТ, КОЙТО ВИ ДВИЖИ В ТАЗИ ВАША МИСИЯ?

Аз вярвам, че доброто е заразно. Когато помагаш, това остава в душата на другия. И един ден той си казва – виж този човек направи нещо за мен, дай и аз да направя добро на друг. В моето семейство приехме две украинки с деца. Помогнахме. Нашите собствени деца виждат как действаме с майка им, копират примера и много се гордеят с нас. Ролята на родителите е огромна. Помня такъв случай в отделението – на мъничка пациентка поставиха диагноза диабет. Това е голям удар за едно семейство. Майката седеше на леглото и плачеше с думите: „Това не е моето дете, искам да се върне моето дете”. Тогава й казах: „За да се върне то, трябва първо да се върне майка му – силната, борбената, вярващата майка. Тогава и то ще е много по-добре”. И още един пример – пред блока плочките се разместиха – един съсед оправи две, следващият направи пет… Така стават нещата. Във всеки човек има по нещо добро. Но цялата среда наоколо постоянно им внушава страх. За жалост, това ги прави озлобени, уплашени, объркани. Искам всички да си спомнят, че изначално са добри!

За автора на публикацията

bwoman

Happy
Happy
0 %
Sad
Sad
0 %
Excited
Excited
0 %
Sleepy
Sleepy
0 %
Angry
Angry
0 %
Surprise
Surprise
0 %
fb-share-icon