By 
8
0
Интервю на Мария Йорданова
СТОЛИЧНАТА ПЕДИАТРИЯ Е ЯДРОТО НА ДЕТСКОТО ЗДРАВЕОПАЗВАНЕ У НАС
Тя е родена в София, но до седми клас живее в Панагюрище. Възпитаник е на Националната природо – математическа гимназия, профил „Химия”. Казва, че всъщност именно в този период се оформя желанието й да е лекар и да помага на хората. Затова следващата стъпка в живота й идва съвсем логично- кандидатства в Медицинския университет – София и влиза. Завършва през 2018г. В края на следването си стажува в интензивното отделение на СБАЛ по детски болести „проф.Иван Митев” в столицата и всъщност впоследствие това става нейното постоянно работно място.
В серията интервюта на BWoman в подкрепа на млади български лекари ви представяме д–р Лилия Бозаджиева.
Д-Р БОЗАДЖИЕВА, ЗАЩО ИЗБРАХТЕ ДА ЛЕКУВАТЕ ДЕЦА, А НЕ ПРЕДПОЧЕТОХТЕ ДРУГА СПЕЦИАЛНОСТ?
Честно казано, нямам категоричен отговор на този въпрос. Не беше нещо планирано предварително, обмисляно с месеци. Просто по време на стажа работата много ми хареса. Също и колегите, самата атмосфера в тази болница. Сблъсках се с тежко болни дечица, които имаха нужда от спешна помощ и някак интензивното отделение се оказа моето място. Особено, когато виждах възстановяването им. Това дава смисъл на нашите усилия.
МЛАДИТЕ ВИ КОЛЕГИ ОТ ВИПУСК 2022 НА МЕДИЦИНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ – СОФИЯ ПОСТАВИХА НА ПЪРВО МЯСТО ПЕДИАТРИЯТА КАТО ЖЕЛАНА СПЕЦИАЛНОСТ. КАК СИ ГО ОБЯСНЯВАТЕ?
Да, знам за анкетата и за резултатите тази година. В нашия Випуск 2018 водеща беше хирургията. Тези, които избрахме педиатрията, бяхме малко. За повишения интерес сега мисля, че голяма роля играят асистентите в обучителния процес. Аз самата съм асистент в Медицинския университет- София вече втора година. Ние много работим със студентите и се стараем упражненията да са интерактивни, да общуват с малки пациенти, да усетят тънкостите на специалността, да се учат да преглеждат, да поставят диагнози, да разбират болката на децата – всичко това ги привлича към педиатрията.
ЗНАЧИ ПРЕПОДАВАТЕЛИТЕ В КАТЕДРА „ПЕДИАТРИЯ” МНОГО ДОБРЕ СТЕ СИ СВЪРШИЛИ РАБОТАТА! НО НЕКА ВИ ПОПИТАМ И НЕЩО ДРУГО ВАЖНО, КОЕТО ВИНАГИ ПРИСЪСТВА КАТО ТЕМА, КОГАТО ГОВОРИМ ЗА МЛАДИТЕ ЛЕКАРИ У НАС. ЗАЩО ОСТАНАХТЕ В БЪЛГАРИЯ, А НЕ ЗАМИНАХТЕ ЗА ЧУЖБИНА?
Защото исках да помагам на нашите, на българските деца. Исках всичките ми старания и усилия да са насочени към моята държава.
ТОВА ПАТРИОТИЗЪМ ЛИ Е ИЛИ ИМА ДОЗА ПРИТЕСНЕНИЕ КАК БИХТЕ СЕ АДАПТИРАЛА В ЧУЖДА ЗДРАВНА СИСТЕМА, НА ЧУЖДО МЯСТО?
По никакъв начин не се страхувам как бих се представила като лекар в друга страна, защото имам солидна подготовка и съм сигурна, че биха ме приели. Да, в отговора ми има и доза патриотизъм, но не и притеснение от конкуренция в чужда среда.
ДА РАЗБИРАМ ЛИ, ЧЕ ИМАТЕ САМОЧУВСТВИЕ НА СПЕЦИАЛИСТ С ОБРАЗОВАНИЕТО, КОЕТО СТЕ ПОЛУЧИЛА В БЪЛГАРИЯ?
Да, имам и то се базира на многото усилия, които вложих в обучението си. И това продължава всеки ден, не завършва с дипломирането.
ЗАЩО У НАС ДУМИТЕ ЗДРАВНА СИСТЕМА И КРИЗА ВЪРВЯТ ЗАЕДНО ВЕЧЕ 30 ГОДИНИ?
Мисля, че проблемът е комплексен – като се започне от подбора на самите студенти по медицина, преминем през начина на преподаването и стигнем до политическите решения. Ние като млади асистенти с мои колеги се опитваме да въвеждаме промени, но не е по силите ни това да се отрази в цялата система. Нужен е друг, комплексен подход. А и друго е важно – всеки да полага усилия и заедно, обединени в една обща кауза, да направим промяна в здравеопазването. Не е невъзможно. Мисля, че кризата не тръгва от нашето ниво, на лекарите. На друго ниво е ключът.
НЯКОИ КАЗВАТ, ЧЕ ПРИНЦИПЪТ НА КЛИНИЧНИТЕ ПЪТЕКИ Е ЕДИН ОТ ПРОБЛЕМИТЕ. КАК МИСЛИТЕ?
Има доза истина в това. Например при нас в интензивното отделение клиничните пътеки не успяват да покрият нуждите на пациента. Тази система буквално може да спъва нашата работа. И въпреки всичко, ние успяваме да осигурим цялостно и ефективно лечение за децата.
КАК ПРЕМИНАВА ЕДИН ВАШ ДЕН?
Винаги идвам на работа по-рано от определения час. Обикновено първо си виждам децата, които сме приели предния ден –как са, как е минала нощта. След това имаме рапорт, предаваме си дежурството, после са прегледи, рутинна работа. И отново някой спешен случай за приемане, около който се завърта останалата част от деня. Всичко това често продължава до много късно през нощта. Рядко си тръгвам в рамките на официалното работно време. Никога не си гледам часовника. Нашата работа няма свършване.
ОСОБЕНОТО НА ПЕДИАТРИЯТА Е, ЧЕ ОСВЕН НА БОЛНО ДЕТЕНЦЕ, ВИЕ ТРЯБВА ДА ОБЪРНЕТЕ ВНИМАНИЕ И НА ЕДНИ ПРИТЕСНЕНИ РОДИТЕЛИ. КАК РАБОТИТЕ С ТЯХ?
Така е. В нашето интензивно отделение децата остават сами, без родителите. И често това е проблем за тях, защото са свикнали да са неотлъчно до малкото. И затова не е лесно да им обясним, че точно в този труден етап те не биха могли да допринесат с нищо и трябва напълно да ни се доверят. С много търпение и разбиране от двете страни, поддържаме диалога. Даваме им двукратно през деня информация, обясняваме им подробно какво правим и защо. Допускаме и кратко свиждане. Стараем се да изградим връзка с тях, за да постигнем най-доброто за детето им. Родителите осъзнават, че в интензивното ние лекарите сме всичко – и лечители, и родители, и кака, и батко…
КОЙ БЕШЕ ТЕЖКИЯТ СЛУЧАЙ ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ?
Първо трябва да уточня, че при нас пациентите се задържат понякога и с месеци. Ще споделя за детенце, което изписахме тези дни – едно момиченце, което се е родило недоносено, с бронхопулмонална дисплазия, пулмонална хипертония (това са проблеми в белия дроб, които са вследствие на това, че бебето се е родило неразвито –б.р.) Тя е на година и три месеца, а тежи едва три килограма. И е с доста тежко изразена степен на заболяването. Беше на апаратна вентилация. Борбата беше да я стабилизираме достатъчно, за да я изпишем в даден момент и да си я вземат вкъщи. Ще видим колко време ще може да издържи. Вероятно отново ще се върне при нас за специализирана помощ, защото тези проблеми често остават за цял живот. Но за нас и тази малка победа – за кратко да е стабилизирана и да си е у дома, е от голямо значение. Детето почти година беше пролежало в неонатология и родителите до голяма степен бяха обучени какво да правят в домашни условия. Те знаят как да поставят назогастрална сонда, за да я хранят през носа, как да работят с кислороден концентратор, как да аспирират дихателните пътища, за да й помагат да диша по-добре.. Много са нещата.
ПО-ГОЛЕМИТЕ ДЕЦА РАЗБИРАТ ЛИ, ЧЕ ТРЯБВА ДА СА ПОСЛУШНИ, ДА ВИ СЪДЕЙСТВАТ В ЛЕЧЕНИЕТО, ЗА ДА ОЗДРАВЕЯТ?
Вижте, за дете на пет, на седем години не е лесно да осъзнае, че е тежко болно, че трябва да изтърпи неприятни манипулации, да не капризничи, да остане в една болнична среда, понякога без присъствието на родителите. Затова нашата роля е толкова важна. Като им обясним, много добре разбират и ни съдействат. Те са малки герои.
КАКВА Е РОЛЯТА НА СБАЛ ПО ДЕТСКИ БОЛЕСТИ „ПРОФ.ИВАН МИТЕВ” В НАЦИОНАЛЕН МАЩАБ?
Като единствената детска болница, която разполага с всички специалности в педиатрията, обслужваме най-тежките пациенти с най-рядка патология. И това прави нашата болница особено важна и значима. Още повече, че напоследък много се подобряват и условията на работа, наличието на модерна техника и т.н. Проблеми идват от това, че не сме в една сграда с хирургия, с кардиология и се налага понякога децата да бъдат разхождани из болниците. Повече от наложително е да има комплексна грижа за малките пациенти и всички лекари да сме под един покрив. Това се очаква да стане в новата детска болница, където вероятно нашата ще бъде ядрото. И така е логично.
МНОГО ЛИ БОЛЕДУВАТ БЪЛГАРСКИТЕ ДЕЦА?
За съжаление, да. Българчетата са доста болни. Все по-голям фокус се поставя и на генетичните заболявания. Но това, което виждаме е, че децата имат все повече хронични заболявания и най-обикновената бактериална или вирусна инфекция веднага ги събаря. Родителите трябва да им отделят повече време, да им обръщат повече внимание – с какво ги хранят, как ги отглеждат, да погледнат собствените си навици, които им предават. Децата в крайна сметка подражават на родителите си. Ако те имат нужната интелигентност да се информират и да водят здравословен начин на живот, ще научат на това и поколението си.
ТАКА Е. МОЕТО МНЕНИЕ Е, ЧЕ МНОГО ОТ ПРОБЛЕМИТЕ В ОБЩЕСТВОТО НИ СА ОТ НЕВЕЖЕСТВО. А КАК УСПЯВАТЕ ДА ЗАРЕЖДАТЕ СЕБЕ СИ, ЗА ДА ПОМАГАТЕ НА ДРУГИТЕ?
Аз не мога да се абстрахирам от болката на малките ни пациенти. Съпричастна съм постоянно. Но обичам да ходя по планините, да отделям малко време на мои си неща, които за малко да ме откъснат от напрежението в болницата. Но всеотдайността в професията е водещото за мен. Също и екипността, защото нашите усилия са общи.
ЖЕНИТЕ КАТО МАЙКИ, С ПРИРОДЕН МАЙЧИН ИНСТИНКТ, ПО-ДОБРИ ПЕДИАТРИ ЛИ СА ОТ МЪЖЕТЕ?
Не мисля. Имам и колеги – мъже, които са отлични специалисти и работят много добре с децата. Не бих делила педиатрите по този признак. Или си добър лекар, или си съпричастен с болката на детето и родителите, или не.
СЪРЦЕТО НЯМА ПОЛ, СЪГЛАСНА СЪМ. В ТОЗИ СМИСЪЛ КАКВО Е ЗА ВАС ЛЕКАРСКАТА ПРОФЕСИЯ?
Това не е професия, а начин на живот. Цялото ми време е свързано с нея. За мен е кауза, смисъл на всичко. Колкото и да е трудно, води до удовлетворение. За да искам и да продължавам да работя това, значи е и съдба.
БЛАГОДАРЯ ВИ. ЕКИПЪТ НА BWOMAN ВИ ЖЕЛАЕ МНОГО УСПЕХ!
